Да се грижиш за близък човек е едно от най-трудните предизвикателства, с които може да се сблъска човек. Независимо дали става дума за възрастен родител, партньор или близък, след по-сериозно заболяване, грижата често е изпълнена с отдаденост, дълбока привързаност и желание да помогнеш. Но паралелно с всичко това идва и една по-тиха, но непрекъснато нарастваща тежест – емоционалното изтощение. То не се появява изведнъж. Постепенно се натрупва между безсънните нощи, притесненията, непрекъснатата отговорност, липсата на време за себе си и постоянния страх дали правиш достатъчно.
Емоционалното изтощение често е трудно разпознаваемо. Отначало човек просто се чувства по-уморен, по-раздразнителен или по-замислен. С времето обаче тази умора става хронична. Грижата започва да тежи не защото не обичаш човека, а защото собствените ти сили се изчерпват. Това е напълно нормално и естествено. Няма човек, който да може да дава безкрайно, без да зарежда себе си. И именно това е първият важен момент – да признаеш пред себе си, че и ти имаш нужди, емоции и граници.
Трудно е да се говори за бремето на грижата, когато общественото очакване е винаги да бъдеш силен, тихо отдаден и неизменно търпелив. Но истината е, че силата не се крие в това да издържиш всичко сам, а в това да поискаш подкрепа навреме. Понякога един разговор с приятел или член на семейството сваля част от тежестта. Друг път помага кратка почивка, разходка, време за хоби или дори няколко часа, през които някой друг да поеме грижата. Малките жестове на грижа към себе си не са лукс, а жизнено необходими, за да останеш стабилен и полезен за близкия си.
Едно от най-честите усещания при хората, които се грижат за болен или възрастен човек, е чувство за вина. Вина, че се изморяваш. Вина, че понякога си ядосан. Вина, че искаш да си починеш. Но тази вина е несправедлива към теб самия. Грижата е маратон, не спринт. За да бъдеш добър в нея, трябва да имаш сили. А силите идват от това да позволиш на ума и тялото си да си поемат въздух. Когато приемеш, че имаш право на умора, започваш по-ясно да виждаш от каква подкрепа имаш нужда и как можеш да я получиш.
Много семейства откриват, че професионалната помощ е не просто удобство, а необходимост. Услугите, които хосписите и специализираните центрове предоставят, са създадени именно, за да намалят бремето върху близките. Професионалистите поемат част от грижите – медицински, терапевтични и ежедневни – така че човекът, който обича, остава част от процеса, но без да е единственият отговорен. Това дава време за възстановяване, а най-важното – връща възможността да бъдеш отново просто дъщеря, син, партньор.
Емоционалното изтощение не е слабост. То е сигнал, че човек е дал твърде много от себе си. Справянето с него не започва с повече усилия, а с повече грижа към собственото благополучие. Не е необходимо да променяш всичко наведнъж. Достатъчно е постепенно да изграждаш дневни моменти, които те зареждат – кратко мълчание с чаша кафе, малка разходка, разговор, няколко минути дишане или просто време, в което не мислиш за графици и лекарства. С времето тези малки паузи стават основата, върху която връщаш своя вътрешен баланс.
Грижата за лежащо болен е път, по който никой не трябва да върви сам. Подкрепата – от семейство, приятели или професионалисти е много важна. А най-ценното, което можеш да дадеш на близкия си, е своето присъствие. За да го имаш, трябва да пазиш себе си.
Вижте повече подробности и цени за хоспис грижи в нашия уебсайт.
