Палиативната грижа често остава встрани от обществения разговор. Във време, в което медицината върви напред с технологични пробиви и модерни лечения, темата за последния етап от живота ни е някак неудобна. Но именно тук проличава човешкото лице на системата. А в България това лице все още има нужда от повече грижа, разбиране и ресурс.
Палиативната грижа не е просто грижа. Тя е комплексен подход към хора с тежки, хронични или терминални заболявания, при които излекуването вече не е възможно. Основната ѝ цел е не да удължи живота на всяка цена, а да подобри неговото качество. Това включва облекчаване на болка, осигуряване на физически и психологически комфорт, подкрепа на пациента и неговите близки.
В развитите страни палиативната грижа е утвърден клон на медицината със свои отделения, специалисти, стандарти и дори университетски програми. В България обаче тя е по-скоро изключение. Специализираните хосписи са малко, често частни. Държавните болници рядко имат палиативни отделения, а когато ги имат – ресурсите са ограничени. Медицинските екипи са претоварени, а понякога дори липсва подготовка за работа с такива пациенти.
Много хора дори не знаят, че палиативната грижа съществува като отделна услуга. Близките остават сами в грижата за човек в терминален стадий – с минимална подкрепа от системата. Болката, физическата немощ, загубата на достойнство и страха от смъртта често се преживяват в домашна среда, без достъп до професионална помощ. Това не е човешко. И не би трябвало да е нормално.
Но къде се крият причините?
От една страна – в липсата на нормативна рамка. Палиативната грижа не е ясно регламентирана в националното здравеопазване. Няма достатъчно финансиране, няма отделен бюджет, а дейностите се разпределят между болничната и доболничната помощ. Това води до липса на координация между лични лекари, специалисти, болници и хосписи. А пациентът страда между звената.
От друга страна – в общественото възприятие. Смъртта в България все още е тема табу. Много хора я възприемат като провал на медицината, не като част от живота. Това създава бариера пред развиването на отворен разговор за нуждите в края на живота, за ролята на подкрепата, за правото на човека да си отиде достойно.
Необходима е сериозна промяна в начина, по който системата гледа на палиативната грижа. Това започва с обучение – повече лекари и медицински сестри трябва да получат знания как се работи с такива пациенти. Психологическата подготовка е също толкова важна, колкото медицинската. Следва изграждането на инфраструктура – повече специализирани легла, мобилни екипи за домашна палиативна грижа, връзка с рехабилитационни центрове и хосписи.
И не на последно място – информираност. Пациентите и техните семейства трябва да знаят какво им се полага, какво могат да поискат, към кого да се обърнат. Тук роля играят както личните лекари, така и социалните работници, и неправителствените организации.
Истината е, че животът не свършва, когато болестта стане нелечима. Има още време, има още нужди. Затова палиативната грижа не бива да бъде последната спирка в здравната система, а естествена и достойна част от нея.
